ТОГАВА ЧОВЕКЪТ

ПОСЛЕДНИТЕ ветроходни гемии, отдавна погинаха безвъз-вратно в Гробището на Корабите пред Варна. Плитък забутан залив между Военните Понтони и Стария Аспарухов Мост, на канала Море - Езеро. Тридесетинагодишен подвижен страте-гически мост от стомана, използван така рядко, че бе започнал да изглажда напълно излишен. Докато пускането в експлоатация на пристанище Варна-Запад наложи моста да се труди така интензивно, че при една неумела маневра на един винаги пиян руски капитан; затова пък - каква душа брате, всяка талиманка и до днес го поменува; мостът обиден до смърт рухна. За да бъде незабавно нарязан за старо желязо. Подир което се оказа, че той е втори и последен от този тип в Европа. И, че вече няма да има какво да се експонира. Стане ли дума за история на науката и техниката по тези земи. Нищо друго, освен спешно нарязване с оксижен и, за продан...

 

СПОМЕНЪТ, за това някога загадъчно и свещено за всеки крайбрежен сополанко место, все още е жив в мнозина от нас.

Сухи пропукани мачти подпираха денонощно небето. Никаква буря не можеше да ги срази. Освен, разбира се, Вятъра на Невежеството. А невежество у нас - колкото искаш. Този вятър от край време ураганно духа по тези географски ширини. За да прогони Познанието през девет земи в десета.

Някога гордост за своите доморасли корабостроители, тези преждевременно остарели и принудително захвърлени кораби, в никакъв случай не бяха старини. В техните трюмове продъл-жаваше за бъка вода и, да напомня за Ширинето. Раздрани палуби от лесни дървари, разкриваха бездънни хамбари разна-сяли пшеница, но и какво ли не, от Варна през Истанбул до Хайфа и Александрия. Под тежестта на стъпки на босяци, старомодни засмолени куверти проскърцваха с помедени гвоздеи. Морският червей бавно и уверено вършеше своето. Ръждата бе червей за желязото. През зимата трещяха бедняшки брадви. Споменът бе жертван. За да оцелее Бъдното. Една нация, вечно насилвана да се откаже от себе си, ограничавана по море и по суша,

 

надругавана и надсмивана, безчестена и поробвана, намираше колая да не падне под дъното на Европа. В тенекиени печки, под светлина на газеник, догаряха напречници и мачти. За да осветят пътят на вечни ученици.

Тинята бавно и настойчиво поглъщаше вълнорези и, кърми.

Цилиндрични стоманени комини, някога бълвали огън и дим, служеха за сборище на ветровете. Най-много се бързаше с разбиването на стар военен кораб с очертания на яхта. Твърдеше се, че всяка заран скулптираната на носа жена плачела. Тази фигура на непозната морска закрилница изчезна така внезапно, както и самата яхта. Дали не бяха се превъплатили в Отвъдното?

Най-грубо откъртена, невежо нацепена и запокитена в перниш-ката печка на един новоизпечен побойник, морската жена дълго стена, докато реши внезапно да пламне и, избухне с трясък. Малката къща се изпълни сякаш с барутен дим. За да напомни, че макар от дърво, някога и тя бе летяла Млада, Дива и Ненаситна над вълните. Да закриля корабособственик, любовници, дом и семейство. Да доказва собственост, и вероятно суверенитет. Бивша яхта на монарх, който остави на държава и народ всичко онова, добро и зло, до което се бе докоснал. Примирен, че не може да промени само едно. Странен чужденец, решил да дока-же на света, че монархия е възможна, поносима и перспективна дори за нация от потомствени чобани. Генетично опълчена насрещу всеки магнат. Просто, защото си няма никакви магнати. Насрещу всеки дворянин, защото е затрила своите. Насрещу всеки имащ. Защото винаги е нямала. Нация, все повече генетично накърнена. Поради липса на ежедневен насъщен комат хляб. Поради отсъствие на жизнен стандарт, като за пред хора. Иначе казано, поради Мизерия...

 

ПРЕД ТАЗИ СВЕЩЕНА РУИНА, единствена по онова време парна яхта по крайбрежието, ликвидирана подозрително скоропос-тижно; без никой да го е грижа, че геният на българската трудова поезия бе креял именно в нейния кубрик; внезапно започнаха да се трупат стари варели с отпадни машинни масла. Превърнали се в малка планина, те бавно се отцеждаха в морето.

Стоманата, нефта, безотговорността, невежеството, култиви-раният мързел, неприязънта към всичко непонятно поради недо-стижимост, бавно изместваха от сърцето на бреговия мариман любовта към Природата и Черно Море. Превърнат в обикновено обезсмислено винтче на чат-пат добре скроена казионна машина,

Човекът стисна зъби за да не вие. Тежките забрани за бездуховност, принудителния атеизъм който граничеше с иноверство, всеобщата полицейщина от най-старинен образец, еднообразната преса и радио, а подир това и черно-бялата безжизнена телевизия която дори цветът не можа достатъчно да оцвети, всичко това направи Нашият Крайбрежен Човек, да забрави и да отстрани от сърцето си Природата. Та, тя престана да се изучава дори в училищата. Да не говорим за Бога!

Крайбрежният Човек, трябваше да бъде точен и, да не пропуска никакви събрания.

Крайбрежният Човек, трябваше да членува в Доброволни Отряди, които служеха за преброяване на политически врагове, но не и за залавяне на явни престъпници.

Крайбрежният Човек, трябваше да вярва в първичността на материята, в липсата на Бог, в братството между народите, във вездесъщността на Единствената Партия и, в местния Домо-управител.

 

И, ТОГАВА ЧОВЕКЪТ РЕШИ да отнеме всичко, каквото и доколкото е възможно от Природата. На всяка цена и, завинаги. Забравил за поколенията които идват подир него. Опростил технологиите до неузнаваемост. Разпродал и Море, и Земя, и Родина на първия срещнат.

Но, това твърдя със сигурност, с Човекът шега не бива.

Както и, с Природата...

1978.

  СЛЕДВА                     НАЧАЛО